Връзки към първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета, десета, единадесета, дванадесета и тринадесета част.
Живота ми на полигона край Сливница ми харесваше все повече и повече. 5 дена отпуска седмично, 2 работни - това си е живот. Дори коледно-новогодишните проблеми не бяха успели да ми развалят мнението за мястото на новата ми служба. Малко войници могат да се похвалят, че са изкарали такава служба. Точно затова останах неприятно изненадан, когато един ден майорът ме извика и ми обясни, че трябва да се върна за около десетина дена по спешност в Горна баня, където се нуждаели от още хора като мен.
Върнах се - нямах избор все пак. Почти по същия начин, който пристигнах, но беше по широко. Нормално де - беше ЗИЛ вместо УАЗ-ката. А и не носех компа с мен този път. Влязох в добре познатата ми "секретна" канцелария и останах изненадан. Чертожната маса я нямаше и на нейно място имаше нов и май доста приличен комп. На моята стара маса имаше някаква отворена щайга, която освен от сглобяване имаше нужда и от основен ъпгрейд - на всичко освен кутията да кажем. Влязох в третата канцелария при моя стар приятел сержанта и го разпитах какво се е случило. Той ми обясни, че старият войник се беше уволнил междувременно, а на негово място за сложили един млад и симпатичен лейтенант, с който нямало да ми е трудно да се разбера и той като мен бил компютърджия. На въпроса за какво са ме извикали и той обаче не успя да отговори и го оставих да си върши неговата работа.
Отново седях и чаках и отново чаках неизвестното. Очаквах да дойде моя стар познат - подполковника, но вместо него дойде лейтенанта, който ми беше новият съсед. Той ми обясни, че трябвало да се напишат някакви безкрайни документи, които ще се пишат от цялото оперативно отделение. Били за генералния щаб на сухопътни войски и трябвало да се предадат много скоро - следващата седмица. Поради това, всички, които можем да пишем по-бързо на компютър ни събираха и трябваше да започваме работа. За мен нямало компютър и трябваше да сглобим жалките чаркове, които се намираха на масата ми.
Гледах ги пренебрежително, но в крайна сметка се заех да сглобявам този "компютър". Всъщност това е едно от нещата, които смятам за най-голямо лично постижение и до днес. Компа беше 386. Черно-бял монитор, 4 рам, 325 MB хард диск и 40 Mhz процесор. Сглобих го и много бързо открих проблем - уиндоуса беше 3.11. И съответната версия на офиса, която работеше на тоя кашон нещо не се разбираше с офис пакетите на по-модерните машини. В крайна сметка реших, че на гореописаната конфигурация ще успея да подкарам уиндоус 95 и се заех. Намерих диск, намерих cd устройство, което да закача, защото кошника имаше само флопи и започнах самата инсталация. С голяма гордост искам да се похваля, че не само го подкарах, но и беше перфектна пишеща машина.  Вярно, че уиндоуса беше супер орязан след инсталацията и повечето основни функции му липсваха, но това не беше проблем. Единствения недостатък беше бавното зареждане на софтуера, който се зареждаше по много време, но веднъж зареден работеше като пушка.
Заех се сериозно с писането и очевидно тези, които бяхме извикани за тази работа бяхме подценени много сериозно. На вечерта на петия ден аз довършвах последният документ, отвън ме чакаше добре познатият ми шофьор на командира на поделението, а самият командир нервно пийваше някакви ракии и водки в кабинета си, защото и той ме чакаше да довърша.
В 23:30 аз най-накрая слязох на долния етаж и рапортувах на командира, че работата е завършена. Той от своя страна ме накара веднага да записвам на диск този последен документ и да се приготвям да ходя с него да търся къде да го разпечатвам посреднощ и след това да го оставям в генералния щаб на сухопътни войски заедно с останалите вече готови документи.
Приготвих се и тръгнахме. Откарахме командира до Перник с онази любимата ми военна УАЗ-ка и тръгнахме да търсим къде можем да го разпечатема документа и да приключваме с това. Намерихме отговора в денонощен компютърен клуб и свършихме работата. Докато печатахме документа с шофьора се разговорихме и се оказа, че и той е перничанин и му се искаше да използва момента да обиколим насам-натам и да видим какво ново из заведенията в града, а аз имах желание да пийна нещо. Като приключихме с печата тръгнахме от заведение на заведение. В един момент - около 15:30 решихме, че е крайно време да отиваме в щаба и от там да се прибираме обратно в поделението.
Макар и доста пийнали бяхме изключително трезви - най-вероятно заради температурата, която се приближаваше до минус 20. Потеглихме, но неизвестно защо решихме да минем по кратък път - за да спестим някоя и друга минута и свихме по някакъв черен път. Бяхме изминали около половината от този черен път, когато ни свърши бензина. Мислехме, че ще ни стигне поне до щаба, но уви - не успя. Излязохме, огледахме се - мрак и нищо мърдащо на километри. Часът беше 4 сутринта, имаше сняг стигащ над коленете наоколо и температурата беше минус 20. Идеалните условия да му свърши на човек бензина, когато е на път с руска военна машина, която естествено няма екстри като климатик и въобще отопление. Трябваше да измислим нещо и то много бързо. В крайна сметка отнякъде измъкнахме някакъв доста мръсен и мизерен парцал, с чиято помощ оцеляхме. По-точно го топихме в антифриза и го близахме. Макар и отровен успя да ни раздвижи кръвта достатъчно за да не умрем от студ и достатъчно за да не се гътнем от самият антифриз. Успяхме макар и много яко намръзнали да оцелеем следващите два часа и половина, когато мина някакъв камион, който ни сипа малко гориво за да можем да продължим поне до следващата бензиностанция. След като се прибрахме в поделението изкарахме следващите три дни на промивки на стомаха в лечебницата. За наше щастие командирите ни решиха, че това наказание ни е достатъчно и решиха да оставят случая така без да ни наказват допълнително. Аз бях на върха на щастието, когато след промивките ми казаха да се връщам на полигона в Сливница за да продължавам с работата си там.