Връзки към първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета, десета и единадесета част.
В същата седмица, когато моя съквартирант - мишката ме напусна се случи още едно събитие, което наруши душевният ми мир. И не само моят - на цялата полигонна команда. Всъщност същият ден, когато се върнах от отпуска започна следващата история. Започна с една заповед - да се подготви полигона, защото предстои не знам си какво голямо учение-състезание между различни поделения, което щяло да продължи дълго време - 6 месеца. Определено живота щеше да се промени и най-вероятно тази промяна нямаше да е от най-положителните за мен, но както винаги и както всеки друг войник нямах избор. 
В сряда сутринта още в 8:35 пристигна камион. След 5 минути пристигнаха още 4. И продължиха да пристигат още и още камиони. Полигона се напълни с много и непознати войници. Кадрови, наборници, всякакви. Всъщност не всички бяха непознати. Виждах доста физиономии, които бях виждал за последно, когато напусках Плевен и се зарадвах. Видях момчето, което предната нощ му търсих адреса в Сливница и си говорехме дълго. Разказах му за предната вечер и как съм търсил, а той съжали, че не е знаел - щял и телефон да ми даде, за да ме прибере баща му. Така мина целият ден. Моята работа остана на заден план. Нямаше свободен старшина от нашите, който да ми седи на главата и да попълваме данни и аз просто се мотаех. Имаше недостатък - не можех да излеза за 5 дена в отпуска, но се надявах ситуацията да се нормализира след седмица-две.
Беше голяма пукотевица. От сутрин до вечер се гърмеше. С леко автоматично, полу-автоматично оръжие, дори и няколко танка имаше. На всичкото отгоре навсякъде имаше офицери и отново трябваше да се набива крак и отдава чест. И продължаваха да пристигат нови войници. В началото почти всеки ден, а после почти всяка седмица. Една част си тръгваха, но имах чувството, че пристигат повече отколкото си тръгват. А на моменти си мислех, че даже войници, които са си тръгнали ги връщат отново.
Един ден се разхождах и наблюдавах стрелбите. Имаше някакви натовски офицери, които също стреляха и наблюдаваха и като цяло беше интересно да наблюдавам демонстрациите на тяхното оръжие. Там видях и един лейтенант, мисля френски офицер беше. Оказа се, че говори английски, а в процеса на самият разговор установих, че е колега - компютърджия. Обясних му какво правя, а той ми донесе да видя неговия лаптоп. И останах шашнат като видях той с какви неща се занимава. Сканираше от снимки терен и го качваше в някакви неизвестни за мен програми и задаваше определена ситуация. А лаптопа му изчисляваше какви са възможностите да се справи с тази ситуация. Специален военен софтуер за всякакви ситуации, които досега бях срещал единствено в игри като Delta force. А най-много ме порази самият лаптоп. Само бях чувал за военните полеви компютри - за първи път виждах такъв. И го попитах наистина ли е удароустойчив и т.н.
Изстенах на висок глас, когато той го хвърли със замах на земята и след това го изрита с всичка сила нанякъде. И направо ми идваше да зарева, когато го видях да вади пистолета си и да стреля в него. Но лаптопа нямаше и драскотина. Освен удароустойчив имаше и не-знам-какво-си-титаниево покритие, което го правеше брониран. По-брониран от бронирана жилетка. Защото без да преувеличавам - той наистина нямаше и драскотина. Предполагам, че подобни лаптопи ползват ония батерии, които американските военни учени изобретиха преди няколко години - дето изкарват по 30 години без зареждане. Със сигурност не са такива като моя.