Връзки към първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета, десета, единадесета и дванадесета част.
Декември минаваше постепенно и наближиха Коледа и Нова година. Преди, докато бях в Горна баня бях много загрижен как ще ги прекарам, но откакто се прехвърлих на полигона бях абсолютно убеден, че ще бъда отпуска и вкъщи. Очевидно и майорът си беше мислил за тези неща, защото няколко дена преди Коледа ме извика при него и директно подхвана темата. Обясни ми, че всъщност не може да ми напише отпуска за цялото време, но може да ме пусне за по 3 дена и за двата празника. Аз от своя страна отговорих, че това хич не ме притеснява, щом ще съм си вкъщи за празниците и приключихме темата.
Разбрахме се, че излизам на 23-ти и трябва да се прибера на 26-ти вечерта и след това излизам на 30-ти и се прибирам на 1-ви вечерта. Дойде и 23-ти и аз излязох в отпуска. Ядох, пих и празнувах подобаващо. На 26-ти имах сериозен проблем - не можех да си закопчея униформата. Както и да е успях да се прибера. Празничното настроение обаче се усещаше и на полигона. Бяха закичени елхови клони на много места, а храната беше по-хубава от обичайната мизерия и определено в по-големи количества.
Аз се бях погрижил за личното си празнично настроение и си бях взел на партия с племенника на майора 2 бутилки водка и 2 уиски с няколко бутилки кола, двайсетина кила мезе и около 4 килограма ядки. И между двата празника ние усилено празнувахме по цяла вечер в моята канцелария. Толкова усилено празнувахме, че единият ден ходих с джипа за храната и напазарувах още толкова от Сливница. Ами тъй де - празници са.
Дойде и 30-ти и аз се приготвих отново да излизам в отпуска. Да празнувам. От празнуването с верния авер ни беше останала само бутилка водка, която щяхме като се върнем да я опукаме и нея. Даже се бяхме разбрали да донесем и по още нещо за да си допразнуваме след като се върнем от отпуска. Тръгнахме от полигона с началническото автобусче и после се покатерихме на един влак и си отпрашихме към София. Маршрутките вече бяхме установили, че по празниците са изключително неудобен транспорт. Докато напускахме полигона, а след това и Сливница на нас не ни правеше впечатление, но се сипеше тихо сняг. Дребни снежинки прехвърчаха тук-таме из въздуха и радваха окото.
Върнах се вкъщи и посрещнах подобаващо новата година. Пиене, ядене - както си му е редът. На 1-ви естествено отново имах проблем със закопчаването на униформата, но някак си се справих. Метнах на рамо мешката, хванах 2 найлонови плика с провизии за нашето "допразнуване" и тръгнах към полигона. Влака ме откара до Сливница и аз зачаках джипа за храната.
Чаках си аз джипа, но никакъв джип не идваше. Отидох до танковата бригада да проверя дали не съм го изпуснал и ми казаха, че от 2 дена не е идвал - нямало как, защото били затрупани горе. На въпроса ми горе, какво гладни ли стоят получих само равнодушно кимване и сержанта, който разпитвах ми обърна гръб. Аз обаче трябваше да се кача горе и снега ми беше последната грижа. Знаех какво ще стане, ако при всичките шапкари на учение горе се окаже, че някой липсва и единствената ми мисъл беше да се кача. Отново пренощувах в Сливница и на следващата сутрин, джипа отново като не дойде тръгнах нагоре пеша с мисълта, че все пак знам пътя, по който съм минавал толкова пъти макар и да съм се возил. Пътя беше относително добре утъпкан. Определено не беше чистен, но беше утъпкан. Бяха минавали доста автомобили, а и хора пеша очевидно. Вървях нагоре и след 3 часа мъка в снега стигнах до отбивката, която беше вход на полигона. Тук не беше почистено. Пред мен се ширеше нещо много бяло. И много, и бяло. Не можех да определя кое е повече - "многото" или "бялото". Със сигурност и двете бяха много. Въздъхнах при мисълта, че трябва да вървя 4-5 километра през тая неутъпкана и нетрамбована бяла пустош, но тръгнах. Снега нямаше да се стопи с чакане, а времето напредваше. Направих първата крачка извън почистеното шосе и затънах. До колене. Направих втора, трета и още петнайсетина крачки и преминах под табелата указваща, че влизам в полигон. Продължих напред. След половин час бях изминал не повече от 200 метра, а вече имах нужда да си почина. Мешката и найлоновите пликове с провизии вече не ми се струваха толкова добра идея. Обаче не ги изоставях. И продължих напред. След 5-10 минути още правейки поредната крачка наистина затънах. До момента, очевидно се бях движил по черният път, който води от шосето до самият полигон, но сега очевидно се бях отклонил от него. И снега вместо да ми е до колене ми беше до гърди. Седях така и не можех да помръдна. Бях заседнал.
Следващите 15 минути с мъка успях да се освободя и да се върна на "нормалния" път. Продължих, но малко по-късно очевидно пак дерайлирах, защото се озовах в сходна със ситуацията от преди малко. Сходна, но по-кофти, защото снега ми стигаше до раменете. Едвам успявах да дишам. За мой късмет се появиха командния състав на полигона, който се опитваше да дойде на работа в 2 следобед. Пуфтящи и пробиващи си път в снега. Наближаваха ме бавно и всъщност щяха да ме подминат, ако не бях викнал, че и аз съм там. Видяха ме и се позасмяха и някак си успяха да ми помогна да излеза от снега. Продължих заедно с тях и беше доста по-лесно, защото първите двама, които проправяха път можеха да се сменят, а на останалите отзад им беше по-лесно. И така пуфтящи и изпотени въпреки минусовата температура в 3 следобед бяхме на линия на полигона. Там установихме, че макар и без доставки на храна не са гладували останалите, защото дежурният старшина е извадил от някакви складове консерви с русенско варено и през последните 3 дена са яли русенско варено на корем.
Малко по-късно майора ни организира всички без значение от цвят и пагон и начело с него изчистихме няколкото километра до шосето. Не че имаше много смисъл, защото още същата нощ отново заваля и натрупа още повече сняг, но поне успяхме да подновим запасите от русенско варено на командата, а и да хапнем топла храна.