До преди 15-20 години аз бях здрав и щастлив човек - дете. След това попаднах на някаква "лекарска" книга или списание, където прочетох за симптоми на различни заболявания. С тогавашния си детски акъл реших да се проверя за тези симптоми и с ужас установих, че ги имам всичките. Някои от тях в особено тежка форма. В истеричен ужас издирих още броеве на списанието и ги разгледах и тях. Проверих се за симптомите и на останалите болести, за които беше писано и установих, че и от тях съм болен. Установих, че съм болен от СПИН, рак на какво ли не, имам десетина кротко съжителстващи мозъчни тумора, двайсетина други тумора, скарлатина, пневмония, шарки - и едра и дребна - въпреки, че съм ги карал като дете, а уж не повтаряли, бронхит, камъни в бъбреците, вода в костите и каквото още се сетите. Като героя на Джером К. Джером от "Трима души в една лодка", както забеляза жена ми. От тогава имам едно наум за здравето.
Като бях на около 7-8 години мисля си счупих крак. Беше точно два дена след рожденния ми ден - на 30 септември. И от тогава имам традиция - винаги нещо здравословно ми се поврежда скоро след поредният ми рожден ден. В последните години обикновенно е нещо свързано със зъбите ми. Чудя се след като всички зъби си ги оправя и излекувам, кое ще е следващото, което ще ми се случи след поредният рожден ден. За щастие имам поне още 20 напълно здрави зъба за целта и още не се притеснявам. Да се върна на счупения крак. Преди това бях много живо дете - обичах да подскачам по градинки, да играя футбол и накратко да правя всякакви дивотии. След това ми залежаване от 40 дена аз започнах да напълнявам. Още повече, че след като станах от легло вече беше зима и не можехме да играем футбол след училище, защото нямаше къде.
Наднорменото тегло не ми е било проблем никога. Чувствах се комфортно въпреки всички съвети, че имам нужда да отслабна и погледи изпълнени със съжаление по мой адрес. Все още не го чуствам като проблем, но очевидно е. От доста време насам. Преди десетина години отидох на някакъв профилактичен преглед. И ми откриха всякакви заболявания. По някакъв начин свързани с наднормено тегло. И от тогава се чуствам зле заради килограмите си. Не физически, а психически. Откакто ми казаха от какво съм болен се почуствах болен от тия неща. А преди съответният преглед си бях добре. Даже съвсем честно по едно време си мислех, че докторите манипулативно си разболяват пациентите за да могат да преживяват.
Лежал съм в болница. Държавно-финансирана. Мизерията е пълна. Въпреки, че операцията беше пластична и се водеше клиника за пластична хирургия. Мизерна обстановка, която комбинирана с операцията ми, струваше цифра кинти. Наскоро четох за швейцарка, която отказала да роди в наша болница. И я разбирам. Без да съм раждал. Май само от това не съм страдал, макар жена ми да ме гъбарка, че имам вид на бременен със слонче сукалче.
Преди две години (ама не след рожденния ми ден) изкарах бронхит.  Беше точно като приеха закона, че тия, които наистина им е зле са с предимство пред тия дето чакат за направление или просто си чакат пред лекарския кабинет. Докато още не знаех - все още пушех като комин. Всъщност и след като разбрах какво ми има - пак продължих да пуша като комин. Бях отишъл за диагноза и някакво лекарство при личната си лекарка. И чаках отпред, правостоящ, а едвам се държах на краката си. Жена ми беше изкоментирала точно преди да излеза, че изглеждам като умиращ и очевидно наистина е било така. При всяко закашляне се чувствах все едно умирах и си очаквах за диагноза нещо от типа на пневмнония или нещо подобно. Бях се подпрял на рамката на вратата и чаках да се освободи кабинета. Наоколо бяха насядали 4-5 баби и дядовци и одумваха други 4-5 баби и дядовци. Идилията беше пълна. Преди мен имаше двама души, но ме бяха видели как изглеждам и ми бяха направили път да ги предредя. А може би просто знаеха за закона. Дойде една баба и попита кой е последен за моята лекарка. Аз съответно по навик отговорих, че съм аз, но се усетих, извиних се и казах, че всъщност не знам кой е последен, защото съм много зле и ще ме приемат веднага. Бабата там нещо се размрънка, а аз се закашлях и напуснах диалога. Отвори се вратата и излезе пациента, който беше в момента при лекарката. Един поглед на лекарката към мен й беше достатъчен да види, че съм го закъсал. Кимна ми да влеза и аз пристъпих напред и оная последната баба ме избута и влезе тя. Аз тръгнах да обяснявам, но тя ми отговори с нещо от типа на: "И на мен ми трябва спешно да ми се пише рецепта, а ти си млад". Лекарката отново ми кимна. С поглед казващ "Зарежи я и потърпи още 2 минути и веднага ще се погрижа за теб". Аз на свой ред кимнах с разбиране и изчаках. Всичко завърши добре - все още съм жив и пиша тук. А в интерес на истината лекарката ми наистина бързо успя да се отърве от наглия ходещ некролог.
Тия дни пак чета за новия закон. Дето ще ме глобяват, ако не ходя на профилактичен преглед и като не си внеса осигуровките. И се чудя за чий са ми тия осигуровки и тоя профилактичен преглед. Щото честно казано като вляза в болница почвам да се чувствам още по-болен. Като излизам след тоя профилактичен преглед направо не ми се мисли как ще се чувствам. И цялата тая болнична мизерия. Пенсионери, които се социализират обсъждайки, кой от какво е боледувал в махалата. Мръсотията, изпочупените пейки, скамейки, кресла и диванчета, които са накацани от баби на по 90 като лешояди и чакат. Чакат някой млад като мен да влезе там, когато наистина му е зле и да го разкъсат за това, че е млад, а е посмял да се разболее.
И накрая един виц, че май много мрачно почнах да звуча.
Седят си трима хирурзи и се хвалят:
- На мен ми докараха един шофьор на 3 части. Ших го, кърпих го и сега пак е шофьор.- похвалил се американеца.
- Това не е нищо. На мен ми докараха един пилот на 30 части. Ших го, кърпих го и сега пак стана пилот. - споделил руснакът.
- А на мен ми докараха един задник и уши. Заших ги и сега ми е шеф. - казал българина.