Връзки към първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета и десета част.
Пътуването към вкъщи от Сливница беше по-различно от пътуването от Горна баня. В Горна баня просто вървях няколкостотин метра и се качвах на трамвай, който ме караше почти до вкъщи. От Сливница се прибирах първо слизайки до самото градче със служебното автобусче, което ежедневно превозваше командния състав на полигона, след това взимах влак или маршрутка до София и от там отново с градския транспорт.
Прибирането от отпуска се беше оказала по-интересно. Първият път изпуснах маршрутката и когато пристигнах в Сливница служебното автобусче беше заминало. В последствие намерих къде е танковата бригада и зачаках там джипа, който ни качваше храната горе. И така първият път се научих, че е изключително важно да си хващам навреме маршрутката, защото после ме чакат часове на скука.
Качих се горе и проверих капаните, но нищо - мишката не се беше хванала. Утеших се с мисълта, че нямайки кашон, където да живее тя си е потърсила ново място, но уви - не бях прав. Вечерта си легнах, а скоро след това започнах да чувам шумовете на ставащият вече досаден съквартирант. Този път се беше мушнала нейде в стените и там нямаше как да я достигна - можех да се надявам само на капаните, но това беше малко вероятно щом още не се беше хванала. Съответно си отбелязах да си донеса памук или тапи за уши следващият път, когато излеза в отпуска и след като се повъртях няколко часа заспах.
На следващият ден ме чакаше яко работа. Така пишех, попълвах таблици, данни и какво ли не още, че имах чувството, че ушите ми пушат. Същото продължи и следващите два дена. На третия ден безспирно писане не исках да погледна към компа, а пръстите ме боляха зверски. Въпреки дългогодишния ми тренинг на клавиатура военните бяха успели да ме изморят. За да придобиете представа за обема работа - обработвах данни от преди 4 години и за тези 3 дена бях обработил само за 1 година данните. И само на един от десетината поста към полигона. Някъде около този момент се обади вроденият ми шопски тарикатлък и реших, че не мога да оставя тая работа така. Замъкнах се при майора и му обясних, че съм изписал толкова и толкова и съчиних някаква история за евентуалните проблеми с принтиране и каквото още ми беше хрумнало. Резултат имаше - разписа ми книжката. Когато доволен от себе си се прибрах в стаичката останах шашнат и заподозрях грешка. Беше ми я разписал от същия ден (сряда) до понеделник - 5 дена ГСП. Ухилих се щастливо, качих файловете на една дискетка, преоблякох се и се приготвих за тръгване. Автобусчето ме взе и откара, а следващият понеделник вечерта се прибрах заедно с храната, точно навреме за вечеря. Бях изключително горд със себе си.
Последваха още 3 мъчителни дена на писане и аз отново успях да се уредя по същия начин с 5 дневно ГСП. И продължавах така докато паднаха първите снегове (това се случи в началото на декември).
В София си имахме обичайната кал до уши, но в Сливница и нагоре към полигона имахме сняг. Не просто сняг, а много сняг. На непочистените участъци ми стигаше над глезените. Това естествено предизвика проблеми с транспорта и прибирайки се поредният понеделник вечер аз останах неприятно изненадан, когато научих, че храната за полигона е отпътувала преждевременно.
Нямах кой знае какъв избор и се явих пред дежурният на танковата бригада, който хич не ми се зарадва. Определено беше един от най-киселите офицери, които бях виждал. Обясних му каква е ситуацията ми и какъв се явявам и накратко казах, че търся къде да преспя. За мое най-голямо учудване той ме отпрати. Отговори ми, че в момента са пристигнали някакви новобранци, стари войници са се върнали от полагаеми отпуски и няма легло. Аз настоях, че нямам нужда от легло, а просто покрив, но той отново ми отказа.
В крайна сметка се оказах навън на доста неприятна минусова температура и без подслон и храна. Набързо обмислих проблема и първият вариант, който ми хрумна беше да се прибера обратно. За съжаление бях изпуснал последната маршрутка и последният влак и този вариант отпадна. Съответно оставаха предишните два проблема - покрив и манджа. Проблема с манджата го реших лесно - отбих се до едно от супермаркетчетата в градчето и си напазарувах подобаващо. Оставаше въпроса с подслона, който хич не беше лесен. Замислих се и се сетих за един приятел от Плевен. Беше от тоя тип хора дето не си затварят устата и те тъпчат с всякаква ненужна информация. Точно тази ненужна информация обаче беше моето спасение в случая - той беше от Сливница и ми беше дал адреса си в случай, че минавам през града да му ходя на гости, а аз от своя страна си го бях записал показно за да получа малко спокойствие.
Тръгнах аз из Сливница в 21:30 вечерта да търся адреса. И установих, че типично по български повечето улици нямат табелки, а там където има табелка не си сигурен за коя улица се отнася. За мое огромно съжаление нямаше и минувачи - най-вероятно заради мизерното време и аз се лутах из Сливница търсейки адреса. Стана 22:30, а адреса нямаше откриване. Почвах да се притеснявам, когато най-накрая видях много забутана и скрита табелка гласяща "ХОТЕЛ". Всъщност беше по-скоро къща за селски туризъм с хазяи, но на мен ми вършеше работа. Дори сумата от 20 лв. за пренощуване, която си беше доста висока за леглото, което беше единствената мебел в стаята ми се стори поносима и щастлив се настаних да спя. При това без мишка, която да не ме оставя да заспя. На следващият ден рано сутринта хванах джипа за храната и успях да се кача преди да е дошъл командния състав и така почти никой не разбра за малкото ми приключение. Същата вечер установих още нещо. Дали заради снега и студа или по друга причина - мишката ме беше напуснала. Отбелязах си наум, че имам повод за празнуване и заспах доволен.