И аз като всеки мъж съм бил в казарма. А може би не като всеки. Определено не като всеки. Жалко е, защото макар и като цяло казармата да е загуба на време, тя все пак успява да възпита някакви принципи, да създаде отношения и приятелства, да научи на основни неща младият мъж. Жалко е, че толкова много поколения няма да имат възможност да ги научат и преживеят тези неща.
Аз бях един от последните набори, които имаха удоволствието да служат на родината срещу 30 лв. на месец за период от 9 месеца. Не съжалявам, че това ми се случи. Надали са много хората, които съжаляват за такова нещо. Макар и да не е удоволствие казармата оставя незабравими спомени. А някой от тях са и доста приятни. Предимно незабравими. Аз самият нямам приятни спомени от там. Макар, че не съм сигурен кой спомен е хубав и кой приятен. Не мога да преценя. Но и разликата не е чак толкова голяма в случая. Най-хубавото, което остава след казармата са приятелите. Вече близо 10-на години са минали откакто се уволних и се убеждавам, че най-добрия ми спомен от казармата са приятелите, които намерих там. Ако трябва да го кажа с поредната латинска сентенция би звучало като думите на Ений "Amicus certus in re incerta cernitur", което се превежда като "Истинският приятел се познава в беда".
Както и да е - напоследък нещо взех да си я припомням. Не съм сигурен поради какви причини, но е факт, че се случва. Хубавата част от спомените. И поносимата част.
Мисля, че първият ми спомен свързан с казармата е получаването на повиквателната. Това ми докара тих ужас и нервен срив. Аз човек на технологиите, свикнал да живее мързеливо ще трябва да ходя да тичам по чукари и трънаци с пълно бойно снаряжение ежедневно. Стресиращо си беше. И се замислих какво мога да напраря по въпроса. Това замисляне ме наведе на мисълта, че ми предстоят тепърва медицински прегледи за да ме обявят за годен или негоден за военна служба. И се зарадвах. Имам далекогледство, наднормено тегло, високо кръвно и други все такива изключително сериозни проблеми със здравето по мое мнение. Ухилих се доволно и зачаках деня. Деня дойде и аз заедно с младежите от квартала се запътихме към едно от училищата наблизо на комисия.
Самодоволно се оглеждах. За първи път се почуствах по-облагодетелстван поради килцата в повечко. И зачаках реда си. Процедурата беше типично българска. Бяха събрали 300 души накуп в един час, които трябваше да чакат да бъдат извикани в някакъв определен ред (май беше по адрес, защото определено не беше азбучен). И ние чакахме. През това време откривахме в тълпата познати физиономии, коментирахме какво се случва зад затворените врати и като цяло - не скучаехме. По едно време установих, че съм останал сам. Въпреки, че съм Александър, очевидно адреса ми беше някъде много назад в списъка, защото бяхме останали само 20-на души, когато ме извикаха и мен. Изгледах оставащите да чакат самодоволно и влязох енергично. Измериха ми основните мерки като кила и височина, зададоха 2-3 въпроса и ме пратиха в следващата стая. Там на база мерките и отговорите ми един господин започна да ми обяснява в коя болница, кога да отида и какво да правя там. Аз го слушах щастливо ухилен и кимах ентусиазирано.
Стигнах и до болницата. След като обиколих през петнайсетина кабинета се чувствах разочарован и отново леко стреснат. Никой не ме беше питал за мойте жизненоважни сериозни здравословни проблеми. С изненада установих, че военните не се интересуват от кръвно налягане и подобни неща. След всичко това не се учудих, когато в крайна сметка ме обявиха за годен да нося службата за период от девет месеца.
Започна да става прекалено дълго. Ще го продължа по-късно днес или утре. Обещавам.

Давай, интересно е. Пък и тези болнични кахъри, размотаване из кабинетите.. притеснение,очакване, срам, страх, какво ли не...

За притеснението и очакването особено си прав. Срам и страх не толкова. Може би страх от неизвестното.
Мисля, че разказах всичко за прегледите и смятам да продължа с новобранския център в Плевен :)