Постинг
15.01.2010 09:45 -
300, петнадесета част
Връзки към първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета, десета, единадесета, дванадесета, тринадесета и четиринадесета част. Мисля, че това ще е края на моя разказ за казармата. Изпуснах доста истории за разказване, но не искам да се връщам назад, защото и без това май успях да объркам един-два пъти хронологията на разказа.
Колкото и да ми харесваше живота на полигона 1 месец преди уволнението ми установих, че трябва да се върна в Горна баня, за оправянето на някакви служебни и лични документи там. Не бях очарован от тази мисъл, но пък бях научил, че и моята горнобанска батарея е отишла на няколко седмично учение извън поделението и съответно нямаше да се сблъскам с любимият си ротен, а това си беше доста успокояваща мисъл. Доколкото го познавах като нищо щеше да ме тикне точно преди да си взема полагаемата отпуска в ареста или щеше да измисли някаква друга мизерия.
Прибрах се отново в любимото си поделение и започна едно търчане насам-натам. Да оправям документи, да събера дългове, да си обуча заместника. Лека-полека ги свърших тези неща и установих, че е 4-ти март. Един ден преди 5 март. Един ден преди деня, в който щях да си взема полагаемата отпуска. Бях нетърпелив, но понеже нямаше как да ускоря времето се задоволих да се настаня на една маса в лафката на поделението и да пия кола и кафе целия ден. В това време видях много познати физиономии и размених адреси, телефони и мейлове с доста хора. Хора, които все още ме карат да се усмихна като се сетя тях.
Дойде и 5-ти март. Прекарах го по същия начин като предния ден.Най-накрая вечерта дойде и аз нарамил два сака напуснах поделението. Следващите 20 дена не ги усетих как минаха. Всички сме чували уволняващите се пийнали войници и знаем за какво става дума. Поради това не смятам за нужно да описвам тези 20 дена с подробности. На 25-ти вечерта се бях върнал обратно в поделението за да прекарам една последна нощ в казармата. На следващият ден още в 11 сутринта военната ми книжка беше оформена и аз бях свободен човек. Трябваше само да довърша бумащината и можех да започна наново с живота си.
Още на следващият ден отидох във военното окръжие. Същите канцеларии, секретарки и офицери, които бяха предизвикали ужаса ми преди година сега ми изглеждаха изключително симпатични хора и места. Приключих с бумащината и вече бях свободен. Празнувах още няколко дена и след това се върнах към предишния си живот.
Поглеждайки назад към мойте 270 дена служба аз си дадох сметка, че всъщност 4 от тия 9 месеца съм ги прекарал в отпуска. Усмихвам доволно при тази мисъл. И как да не се усмихна - не са много хората, които могат да се похвалят с такава служба. Усмихвам се и когато си спомня някой от другарите от Плевен, Горна баня или Сливница. Все още понякога си пишем по някой мейл или се виждаме. Но това става все по-рядко и по-рядко. И това ме притеснява, защото не бих искал да губя контакт с тези хора. Ще се опитам да го поддържам още. Доколкото и докогато мога.
Колкото и да ми харесваше живота на полигона 1 месец преди уволнението ми установих, че трябва да се върна в Горна баня, за оправянето на някакви служебни и лични документи там. Не бях очарован от тази мисъл, но пък бях научил, че и моята горнобанска батарея е отишла на няколко седмично учение извън поделението и съответно нямаше да се сблъскам с любимият си ротен, а това си беше доста успокояваща мисъл. Доколкото го познавах като нищо щеше да ме тикне точно преди да си взема полагаемата отпуска в ареста или щеше да измисли някаква друга мизерия.
Прибрах се отново в любимото си поделение и започна едно търчане насам-натам. Да оправям документи, да събера дългове, да си обуча заместника. Лека-полека ги свърших тези неща и установих, че е 4-ти март. Един ден преди 5 март. Един ден преди деня, в който щях да си взема полагаемата отпуска. Бях нетърпелив, но понеже нямаше как да ускоря времето се задоволих да се настаня на една маса в лафката на поделението и да пия кола и кафе целия ден. В това време видях много познати физиономии и размених адреси, телефони и мейлове с доста хора. Хора, които все още ме карат да се усмихна като се сетя тях.
Дойде и 5-ти март. Прекарах го по същия начин като предния ден.Най-накрая вечерта дойде и аз нарамил два сака напуснах поделението. Следващите 20 дена не ги усетих как минаха. Всички сме чували уволняващите се пийнали войници и знаем за какво става дума. Поради това не смятам за нужно да описвам тези 20 дена с подробности. На 25-ти вечерта се бях върнал обратно в поделението за да прекарам една последна нощ в казармата. На следващият ден още в 11 сутринта военната ми книжка беше оформена и аз бях свободен човек. Трябваше само да довърша бумащината и можех да започна наново с живота си.
Още на следващият ден отидох във военното окръжие. Същите канцеларии, секретарки и офицери, които бяха предизвикали ужаса ми преди година сега ми изглеждаха изключително симпатични хора и места. Приключих с бумащината и вече бях свободен. Празнувах още няколко дена и след това се върнах към предишния си живот.
Поглеждайки назад към мойте 270 дена служба аз си дадох сметка, че всъщност 4 от тия 9 месеца съм ги прекарал в отпуска. Усмихвам доволно при тази мисъл. И как да не се усмихна - не са много хората, които могат да се похвалят с такава служба. Усмихвам се и когато си спомня някой от другарите от Плевен, Горна баня или Сливница. Все още понякога си пишем по някой мейл или се виждаме. Но това става все по-рядко и по-рядко. И това ме притеснява, защото не бих искал да губя контакт с тези хора. Ще се опитам да го поддържам още. Доколкото и докогато мога.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1084
Блогрол
1. Батето
2. 0rth0d0x
3. Вицове :D
4. gothic
5. dzver
6. Комитата
7. Юруков
8. Нервната
9. Йордан Матеев
10. Иван Бедров
11. Циничният
12. Бого
13. Кака Сийка
14. д-р Филипов
15. Road tales
2. 0rth0d0x
3. Вицове :D
4. gothic
5. dzver
6. Комитата
7. Юруков
8. Нервната
9. Йордан Матеев
10. Иван Бедров
11. Циничният
12. Бого
13. Кака Сийка
14. д-р Филипов
15. Road tales